Всички неприятности са въпрос на личен избор. Наистина ли?

Ами, какво да ви кажа… Напълно и изцяло съм за поемането на отговорност в своя живот и своите решения. Но, все пак, без крайности!

Чета следния текст:
Не казвай: “Не ми върви в любовта.” Кажи: “Не мога да заинтересувам онзи, който ме привлича сега.”

Не казвай: “Предадоха ме.” Кажи: “Доверих се на този, на когото не си струваше да се доверявам.”

Не казвай: “За тях съм последна дупка на кавала.” Кажи: “Позволявам им да не се съобразяват с мен.”

Не казвай: “Нямах късмет.” Кажи: “Допуснах грешка - трябва да разбера каква.”

Не казвай: “В днешно време всички пари отиват при мошениците.” Кажи: “Явно се отказвам от парите в името на нещо друго, а сега съжалявам.”

Не казвай: “Тази работа е обречена.” Кажи: “Просто не искам да победя.”

Не казвай: “Не мога да реша този проблем.” Кажи: “Просто ми е по-удобно да живея с този проблем, отколкото без него.”

Не казвай: “Чувствам се чужд на този свят.” Кажи: “Животът в този свят иска сили и умения, които не притежавам.”

Всичко си причиняваме сами. Всичките ни неприятности, несполуки, нещастия - това е наш собствен избор, който творим сега или сме направили в миналото.

Но нима можеш вместо: “Прегази ме кола”, да кажеш “Просто не съм поискал да се отдръпна.”? Вместо: “Пребиха ме”, да кажеш: “Избрал съм си нови незабравими усещания.”?

Да обобщим… Аз съм за отговорността. Но формата, в която тази идея се поднася, понякога ми звучи горе-долу в такава тоналност: “Отговорен си за всичко, идиот такъв! На ти, заслужил си си го, смотаняко! Само последен глупак не може да управлява Вселената!”

Подобни смели сентенции нерядко се произнасят от хора, на които им е трудно да се докоснат до явления като слабост, зависимост, безпомощност. Те не разглеждат варианта, че проблемът може да бъде нерешим не, защото “е по-удобно е да се живее с него”, а защото човекът или не вижда изход, или не разполага с ресурси и енергия, за да излезе от него.

Има още един възможен вариант - проблемът понякога наистина да е нерешим. И нерядко изходът от задънената улица е именно в това да си признаеш, че нищо не може да се направи и остава само да преживееш загубата и да насочиш усилията си в друго русло.

А бодрото: “Така е, защото просто не го искаш!” най-често се явява последен удар за човека, който и без това е свикнал да се самобичува с помощта на вината. И, ако един психолог толкова обича да твърди всичко това на своите пациенти, то за мен това не е психотерапия, а опит за себеутвърждаване за сметка на пациента.

Даже и “най-правилните” неща може да бъдат произнесени по такъв начин и в такава форма, в която те по-скоро ще затормозят напълно човека, отколкото да му помогнат.

Иля Латипов, адаптация: Ирина Янчева-Карагяур